Историята досега: Пешко в чудният свят на компютрите - Началото
Пешко прие много присърце подаръка на родителите си. Седеше по цели нощи и разучаваше ли, разучаваше. Скоро разбра, че, сам по себе си, неговият компютър е като телевизор без антена. Може да си играе на теливизионната игра, но нищо ново няма да научи. Затова Пешко реши да разбере какво се крие зад сакралната думичка “Интернет”, която всички около него използваха напоследък.
Скоро беше научил, че странният необщителен съсед от горния етаж е системен администратор. Този, който винаги гледаше лошо, имаше черни кръгове под очите си и говореше само при крайна необходимост. Този съсед го плашеше, но Пешко знаеше че ако иска да научи нещо, трябва да се обърне именно към него. Така, един следобяд той събра смелост (и 5 лева), мина през магазина на първия етаж, купи една двулитрова бутилка бира и голям шоколад с лешници и се заизкачва плахо по стълбите. Беше чул, че този тип хора се умилостивяват с бира и нещо сладко и искрено се надяваше това да не е само слух. Протегна ръка към звънеца и видя, че копчето е зверски изтръгнато (според него със зъби или друг остър предмет), затова реши да почука. Първо почукване… Нищо! Второ почукване… Пак нищо! Трето почукване (по-силно, със самочувствието на човек, който знае, че вътре няма никой и може да си чука колкото си иска)… Чу се издрънчаване и поредица от думи които Пешко официално, за пред родителите си, не знаеше какво означават. Тежки стъпки и пръхтене… След това само пръхтене… Тишина… Някой погледна през шпионката… Вратата се отвори бавно със зловещо скрибуцане.
Отсреща се появи небръсната физиономия с кървясали очи и коса, в която всеки косъм искаше да е строг индивидуалист.
- Какво искаш, бе, келеш? Не виждаш ли кое време е? - изрече физиономията.
Сърцето на Пешко затупа лудо, краката му омекнаха, а бирата натежа в дясната му ръка, но той бързо се окопити, защото беше тук с цел.
- Ами… всъщност е четири следобяд.
Иззад вратата излезе ръкав на намачкана риза и отдолу се показа часовник с повече копчета и цифри от елката на баща му, която имаше дори функции. Физиономията примляска и каза:
- Мдам… вярно. Е, какво от това… Кажи сега - какво искаш?
- Аз, такова… Идвам да ви питам нещо.
- Да питаш? Не, нямам нужда от прах за хлебарки, не искам да отслабвам и не ползвам тигани. Отговорих ли на въпроса ти?
- Всъщност не. Аз исках да питам за Интернет.
- За какво? За Интернет ли? - онзи се разсмя. - Ей, келеши, ще ме убиете. Това пък сега откъде го измисли?
- Аз искам да знам какво е Интернет и разбрах, че вие можете да ми кажете. Нося ви и подарък - побърза да вмъкне Пешко, протегна двете си ръце напред и дръпна главата си назад, в случай че физиономията решеше да си вземе подаръка веднага.
В брадата се видяха няколко пожълтели зъба, може би опит за усмивка.
- Как ти е името?
- Пешко.
- Влизай тогава, Пешко, че ми омръзна да стоя на вратата - каза физиономията и се скри в мрака на коридора.
В апартамента беше тъмно, мръсно, задушно и мигащо като в космически кораб. Виждаха се дупки в почти всички стени и през някой от тях минаваха снопове кабели. Физиономията си имаше и тяло с голямо атлетично коремче, облечено в измачкани дрехи. Влязоха в една стая, която може би щеше да е хол, ако не беше обзаведена като подстанцията на енергото, в която ходиха на посещение миналата година. Човекът седна в протрит фотьойл пред компютъра и посочи на посетителя си една табуретка до него.
- Интернет, казваш… Хм. Ами как да ти обясня Интернет сега… Знаеш ли какво е мрежа?
- Знам. Като ходихме миналото лято на морето, имаше голе-е-еми мрежи по стените на една кръчма и тате каза, че, като бил млад, мама с такава голяма мрежа го била оплела.
- Хех, разбира ги той баща ти тези работи… - засмя се администраторът. - Но аз говоря за компютърни мрежи.
- Някой плете мрежи от компютри?
- Не точно. Значи, компютърните мрежи са много компютри, свързани по определен начин, които могат да говорят помежду си.
- Нещо като телефонната мрежа ли?
- Да, да, нещо такова. Компютрите си имат език, на който си разговарят и това се нарича протокол. А при разговора си разменят данни. Може да мислиш за данните като за някаква информация. Това е както… ами, както когато майка ти говори с приятелката си по телефона, обменя си информация. Техния протокол е българският език и, понеже и двете го говорят, едната разбира какво иска да каже другата.
- А компютърът ми какъв език говори?
- Компютърът ти не ползва човешки език. Най-често той ползва протокол, наречен TCP/IP.
- А, този протокол и тате го знае. Като дойде съседът отдолу, той му вика “Ти сипи” и после “Ай, пий”.
- Хе-хе. Това е един друг протокол, който използва баща ти. Та, всеки компютър в мрежата си има номер. Точно както вашият телефон си има номер. Чрез тези номера, компютрите се откриват един друг. Понеже по света има страшно много компютри, номерата им са дълги и неудобни за запомняне от нормалните хора. Затова инжинерите са измислили URL - това са тези странни надписи започващи с “WWW”, които виждаш навсякъде.
- Ох, разбърка ми се всичко в главата… Телефони, мрежи, номера, думички. Трябва да помисля малко над тези неща. Може ли да дойда утре пак?
- Може, може. Но ела към шест следобяд, обикновено тогава се събуждам.
- Добре. Ще дойда! - каза Пешко и тръгна към къщи.