Мрежата. Необятна и всеобхватна. Хаотична и разпиляна, подредена и индексирана. Необхватен източник на информация и Пешко - в средата на този огромен океан, в своята малка лодка еднодъвка (защото Пешко я размени за една дъвка със съседчето). Плува си Пешко, клатушка си се и около него прехвърчат банерни акули, готови да го схрускат всеки удобен момент.
Започнах историята от никъде, затова веднага ще се поправя. Пешко е редови шестокласник в елитно според някои (но не и според него) Софийско училище. Като малък беше нормално дете: нормално пакостливо, доста любознателно и леко мързеливо, т.е. имаше всички предпоставки за един бъдещ достоен син на родината. Като поотрасна малко, Пешко взе да се увлича по компютри. Ходеше по клубчета, гледаше с влажен поглед, ръчкаше клавиатурите, цъкаше с език. Научи няколко стряскащи приятелите му съкращения и ги използваше смело и безотговорно, въпреки че не знаеше какво означават повечето от тях. Така нашият ученик беше на път да похарчи семейното имане по клубчета. Майка му Елисавета казваше “Нека се учи детето. Като се изучи, ще го пратим програмист в Германия и ще си уредим старините.” На това баща му Панталей само поклащаше глава, цъкаше с език и пресмяташе. Никой не знаеше какво, докато един ден семейството не завари на масата в хола купчина кашони със странни китайски йероглифи по тях и Панталей в средата на стаята с искрящ поглед.
- Купих го! - изкрещя той. - Най-сетне го купих, пущината му с пущина… От един приятел го взех - каза че е най-доброто, което може да се намери, и ми го даде на много добра цена. И никакви проблеми нямало да имаме с него. Ела тука, Пешко, да видиш, да пипнеш и да не чувам после че не се грижа за теб!
Пешко погледна новата придобивка с жаден поглед, преглътна два-три пъти на сухо и пристъпи леко напред с премерени крачки. Следващите двадесет минути преминаха в прилежно разопаковане, рязане на тиксо със специално закупеното за целта макетно ножче, сортиране на кашончетата и стиропора в тях. След още час и половина компютърът стоеше сглобен на бюрото в детската, което Елисавета винаги поддържаше изрядно подредено. Пешко протегна трепереща ръка към хромираното копче “power” и го натисна. Дискът набра скорост, вентилаторите забучаха ритмично, замигаха лампички, мониторът засвети и по него бясно запрепускаха числа и букви.
- Какво й стана на пущината?! Онзи каза че работел! Какво ще правим сега?! - хвана се за главата Панталей.
- Спокойно, тате, това е нормално - отвърна Пешко с гласа на ветеран в изчислителната техника.
Пешко седна зад клавиатурата, хвана сигурно мишката и запоказва на родителите си новата придобивка. Показа на баща си как може да сметне колко е 2+2 по-бавно, отколкото наум и на майка си как се редят пасианси, които тя можеше да реди със затворени очи. Но тази вечер Пешко разбра колко малко знае за компютъра си и колко много иска да научи. Появи се амбицията.